Питаш ме как беше първия ми път...
ОК! Ще ти разкажа...
 Ами... Нали знаеш. Винаги боли. Ама обикновенно си струва. В повечето случай е много гадно и болезнено като спомен, но пък това, което не ни убива ни прави по-силни. Пък и вече свикваш и знаеш как стават нещатата и един вид си подготвен, за това което те очаква в последствие. Въпреки, че никой не ти гарантира, че и следващите пъти ще е приятно. Ама то си е до човека. Някой така и не свикват да се отпускат. На някой им остава безразлично. Но първия път винаги е много болезнен. И моя първи път беше гаден. Но пък май беше с правилния човек.

Как го срещнах ли?

 Ами... Просто беше крайно време да се реша на тази крачка. Всички само за това ми говореха. Пък и вече бях на 16. Крайно време беше да спра да се държа като бебе и да твърдя, че ме е страх. От какво? И защо? Нито щях да съм първата, нито последната.  И така в един прекрасен есенен ден осъзнах, че нямам повече време за губене. Разрових се и интернет и го намерих. Знаех, че го искам и въпреки всичко все още ме беше страх. Обадих му се да се уговорим за срещата. Гласът му в телефонната слушалка  ми вдъхна кураж. Това в комбинация с обещанието му да е максимално внимателен бе достатъчно да формира окончателното ми мнение. Ще го направя! И повече никога не искам да го виждам! В уречения ден и час стоях пред вратата му. Позвъних и той ми отвори. Гласът му не ме беше излъгал. Той наистина беше симатичен, около трийсеттина годишен, с адски красива усмивка, която за миг успя да ме излъже, че всичко ще е наред. Дано не се бях объркала. Дано да знаеше какво да прави и да беше винамтелен както обеща. Обясних му, че ще ми е за първи път. Той се усмихна, прегърна ме леко, щипна ме по бузката и смигвайки ми заговорнически ми каза да не се притеснявам. Не съм му била първата такава. Много като мен вече му били минали през ръцете. Всичко щяло да е наред. Исках да му вярвам. И въпреки всичко ужасно много се страхувах от това, че сигурно ще боли. 
Помоли ме да седна на креслото, докато се приготви. Съблякох якето си и го послушах. През това време той се изми и в следващата секунда вече се беше надвесил над мен. Тъкмо се бях разколебала и мислех да му кажа, че не искам  че се отказвам, когато той ми се усмихна и каза:  
- Кажи ми ако те заболи и ще спрем за секунда? ОК?
Нямах сили да му отговоря. Просто кимнах. Наистина много се страхувах. 
Отворих уста, а той бръкна с пръст в нея и следеше реакциите ми. Миг след това започна всичко. Отначало не усещах болката. Но онова дълго и леко закривено нещо, което той размахваше пред мен продължаваше да ме плаши до смърт. Чувстах как сърцето ми бие по-учестено от нормалното и сълзите сякаш напираха в очите ми. Не искам да плача казах си! И си повторих наум "Ти вече си голямо момиче! Ти самата го искаше! Престани да се държиш като бебе!" Затворих очи и се оставих в ръцете му. 
Тогава той натискът стана по-силен. Не издържах и извиках! Той отдръпна ръце от мен. 
– Боли ли?
– Да. - казах аз и този път сълзите вече се стичаха по лицето ми. 
- Миличката. Добре, ще спрем за малко. 
След пет минути вече се бях успокоила.
- Мога ли да продължа?
- Да, но няма да боли нали?
– Мъничко само, още съвсем мъничко. 
Пак затворих очи за да не виждам какво се случва. Тогава той натъсна много силно. Страшна болка разтресе цялото ми тялото, и когато отворих очи видях, че има и кръв. Господи! Какво ми се случваше? Исках да го изблъскам от себе си и да побягна, но той ме притисна да стоя и ми каза да се успокоя и че всичко е приключило. 
След известно време го извади. Отвърнах глава на страни. Не исках да го виждам. 
– Как си? - попита той
– Боли... 
– Знам, но ще ти мине. Хайде, ставай, обличай се и тръгвай, че сигърно закъсняваш за училище. 
– Аз... Незнам дали ще мога да отида. Наистина много ме боли... Пък и май още кървя.
– Спокойно, ще ти мине.  И кръвта, ще спре съвсем скоро. Даже е почти спряла вече.
Каза още нещо, но така и не го разбрах. Все още не можех да мисля за нищо друго освен за болката. Защо по дяволите се навих изобщо да отида. 
Той беше прав. Болката наистина отмина бързо. На следващият ден вече не усещах нищо.  Но ми остана ужасен спомен от тази случка. Въпреки, че днес когато се сещам за това неволно се усмихвам и се питам защо ме е било страх, чак толкова.

Питаш ме как е сега след толкова много години ли?

Ами... Добре съм. Наистина никога повече не го видях. Просто ме беше срам, че се разплаках. Но знаеш ли... Всики други, които ми правеха това след него бяха различни. Някой бяха по-нежни, други по-груби. Но той беше първия. И сега като се засмисля изобщо не съжелявам, че именно той... именно той...
ми извади първият зъб... И без това беше време да го извадя... Болеше ме от седмици, ама все ме беше страх да се реша...